Бяла_Черква
Област: Велико Търново
Население: 2585 души (15 март 2024 г.) 67,1 души/km²
Площ: 38,538 km²
Надморска височина: 104 m
Пощ. код: 5220
Тел. код: 06134
МПС код: ВТ
ЕКАТТЕ: 07716
Описание
География
Град Бяла черква се намира в Централна Северна България, в западната средна част на Великотърновска област, на територията на община Павликени (5 км). Бяла черква е второто по големина населено място на територията на общината. Градът е с над 2000 жители. В близост до него тече река Росица .
История
Землището на Бяла черква пази следи от древността, когато тук се заселват тракийски племена, привлечени от плодородната и красива земя.
Следващите обитатели на района – римляни, славяни, прабългари и османски турци, оставят в наследство крепости, селища, манастири, антични пещи за строителна керамика, пътища, монети, оброчни плочки, накити и оръдия на труда. Оттук минавал римският път от Никополис ад Иструм (с. Никюп) за Мелта (Ловеч) и Сердика .
Първото селище – Бяла черква – възниква на по-високия десен бряг на река Росица още по време на Първата българска държава, като към началото на ХІІІ в. се намира в днешната местност Селище, разположената точно на юг от съвременната, лявобрежна, Бяла черква. През XIV в. Бяла черква достига размерите на средновековен град, който до голяма степен е разсипан при нашествието на османците. Разположеното на десния бряг на р. Росица селище е записано за пръв път в османски фискален документ през 1450 г. под името „село Бяла черква“ и по това време има население от около 60 – 70 души. Според преданието неговите жители участвали в Първото търновско въстание през 1598 г., след което турците опожарили селището. В ново време тази стара, дяснобрежна, Бяла черква започва да се означава в литературата като „Белинска“ по името на извора „Белина“, около който се развива селището преди турското нашествие. Към 1750 г. дяснобрежна Бяла черква напълно обезлюдява, като последните 4 български рода се преселват в турското селище Мурад бей кьой, разположено отсреща, на левия бряг на река Росица. Това село възниква още в края на XIV в. като поселище на турски колонисти, които са били привлечени от изключително плодородната наносна почва и близостта на реката.
Турското село Мурад бей кьой към средата на XVII в. се разраства и жителите му са принудени да наемат сезонни работници – българи от околните села – за прибиране на реколтата. За да се ориентират по-добре, българите започват да наричат помежду си село Мурад бей „Горни турчета“, за разлика от разположеното по-надолу по течението на реката турско село Омур бей, което наричали „Долни турчета“ (днес с. Стамболово). Според преданието, около 1650 г. беят на Мурад бей кьой поканил един много трудолюбив български селянин, на име Петко, да се засели постоянно в турското село и да се задоми там. Беят гарантирал за сигурността на семейството и имота му. Така Петко, наречен Келеш Петко, става първият български жител в турското село. Тази практика на заселване на първоначално сезонно работещите българи започва да се разширява и към края на XVIII в. около 1/3 от къщите вече са български. Следват поредица от епидемии, при които българите се запазват като численост, защото се спасяват от болестите, като временно се изселват на десния, горист бряг на р. Росица. Турците, напротив, считайки, че болестите са пратени от Аллах и не трябва да им се противодейства, започват много бързо да намаляват числеността си. Пак по това време, българите – католици от разположеното на север село Павликени, се изселват и голяма част от турското население на Мурад бей кьой се преселва там. Така в началото на ХІХ в. Павликени става чисто турско село, докато в Мурад бей кьой българите вземат сериозен числен превес. Те пазят спомена за старата Бяла черква, чието землище става част от землището на Мурад бей кьой. Твърде малка част от българското население на Мурад бей произхожда от старата Бяла черква, по-голямата част от жителите му идват от други околни села, най-вече с. Емен. С пораснало самочувствие и с по-големи финансови възможности българите от Мурад бей строят първата черква в района през 1832 г., първото обществено училище през 1835 г. Частно килийно обучение обаче съществува значително по-рано. Нивото на образованост е доста по-високо от средното за тогавашните български земи. Още от началото на 40-те години на ХІХ в. поне десетина българи, жители на селото, имат сериозни за времето си лични библиотеки с български книги. Жаждата за знания, за нова информация е много силна.
През 1843 г. местният даскал Драгия Ненов (по-късно приел духовното име Поп Димитър) прави препис на Паисиевата история, известен днес като „Горнотурченски“ или „Белочерковски препис“ – един от малкото напълно запазени преписи (съхранява се в НБКМ). През 1849 г., когато поп Димитър създава първия вариант на Родословието на Бяла черква , българските къщи (родове) са 107, докато турските са по-малко от 40. Процесът на нарастване на българското присъствие за сметка на турското продължава до освобождението на селото през юни 1877 г., когато и последните турски семейства панически напускат бившето вече село Мурад бей. Тази около 200-годишна демографска експанзия на българите в Бяла черква заздравява у тях убеждението, че турците могат чрез активни, макар и мирни действия, да се изтласкат от един малък район, на първо място от едно село. Така самочувствието, гордостта и в крайна сметка желанието за свободна държава на българските жители е в основата на големия принос, който дава Бяла черква през Априлското въстание. И още през 1978 г. името на селото официално е възстановено на Бяла черква. Този акт е отбелязан чрез надпис, поставен върху южната стена на паметника камбанария, издигнат със средствата на признателните белочерковци – най-характерната постройка в центъра на града.
Бяла черква е един от символите на Възраждането в България. През този период в селото настъпва подем, свързан с борбата за църковна независимост и национално освобождение.
През 1832 г. белочерковци построяват първата църква – „Свети Димитър“, а през 1866 г. е издигната нова църква, в която са вградени римски мраморни колони от античния Никополис ад Иструм и която съществува и днес.
Началото на училищното дело е поставено през 1835 г. с откриването на първото килийно училище. През 1858 г. е построена нова училищна сграда, а през 1874 г. е открито и първото в околността класно училище. През 1869 г. Бачо Киро създава в Бяла черква първото селско читалище в България „Селска любов“, а на следващата година – и първата пътуваща театрална трупа.
Белочерковци активно се включват в националноосвободителните борби. През 1872 г. тук е основан революционен комитет с председател Бачо Киро и започва усилена подготовка за въстание. През бунтовния април (по стар стил) на 1876 година 103 въстаници начело с Бачо Киро тръгват към сборния пункт в с. Мусина, където се сформира чета под ръководството на Поп Харитон , Петър Пармаков , Христо Караминков и Бачо Киро . Четата (192 души) води десетдневни (29 април – 8 май) героични сражения с турците в Дряновски манастир . През последната нощ четата организира единствената през Априлското въстание нощна атака на силно укрепена отбранителна позиция на турците. Атаката завършва неуспешно и четата се разпръсква. Озверели от своя провал да превземат манастира, турците избиват всички пленени въстаници, повечето от тях са разфасовани като в скотобойна. 75 млади мъже от Бяла черква оставят костите си сред руините на манастира. Бачо Киро успява да се спаси и да се завърне в Бяла черква, където се укрива в продължение на няколко дни. Предаден от трима свои съселяни, той е заловен и изправен пред турски съд в Търново. Обесен е на 28 май 1876 г. През същата година трима белочерковци се сражават в редиците на Ботевата чета.
На 24 юни (стар стил) 1877 г. Бяла черква посреща свободата. Започва икономически и културен подем.
В чест на 100-годишнината от Априлското въстание през 1976 година Бяла черква е призната за град.
Известни личности
Родени в Бяла черква
Александър Бурмов (1911 – 1965), професор-историк, пръв ректор на Великотърновския университет Бачо Киро (1835 – 1876), учител, революционер, книжовник, историк, читалищен деец и фолклорист Георги Петров (р. 1929 г. ), професор по икономика, обявен за икономист на годината през 1990 г. Димитър Атанасов Кяфов, български революционер от ВМОРО, четник на Иван Наумов Алябака Драгия Ненов (поп Димитър) (1826 – 1863), учител, свещеник, преписва Паисиевата история, създава Родословието на Бяла черква Евгени Зидаров (1920 – 1981), архитект Йордан Хаджиев (1933 – 2019), писател свещ. Петко Франгов (1855 – 1931), летописец на Дряновската епопея, общественик, писател, драматург Пламен Дончев (р. 1938 г.), актьор, най-известна роля – Малък Петко в тв сериала „Капитан Петко Войвода“ Райко Даскалов (1886 – 1923), политик Харитон Куев (1878 – 1940), депутат в V ВНС (1911), кмет на Пловдив (1919) Цанко Церковски (1869 – 1926), писател, поет, общественик, деец на БЗНС, министър (1919 – 1922) Илия Иванов (1911 – 1958), оперен режисьор, работил в Софийската опера през 40-те и 50-те години на миналия век. Проф. дсн Иван Панайотов – агроном, селекционер по пшеницата (починал 22.02.2024 г. )
Харитон Куев Йордан Хаджиев Бачо Киро Райко Даскалов Александър Бурмов
Празници и събития
Трифон Зарезан – провежда се ежегодно на 14 февруари. Заговезни – отбелязва се всяка година на църковния празник Сирни заговезни . Провежда се традиционен Парад на маските с награди. 11 май – официален празник на града. Димитровден – храмов празник на църквата „Св. Димитър“. Чества се на 26 октомври.