Пазарджик
Област: Пазарджик
История
След Руско-турската война 1877 – 1878 г. по Берлинския договор 1878 г. градът – тогава с име Татар Пазарджик , остава в Източна Румелия ; присъединен е към България след Съединението 1885 г. Град Пазарджик (Татар Пазарджик) се споменава с двойно име до 1934 г.
Най-ранното споменаване на Пазарджик в историческите извори се съдържа в подробния муфассал регистър на акънджиите, съставен в дните от 2 до 11 декември 1472 г. В него самият град е описан на 2 места в дефтера под имената Базар Йенидже-и Татар и Базар Татар Йенидже, и е посочен като град, спадал към нахията Филибе (Пловдив) Според данните на акънджийския тефтер от 1472 г., към годината на съставянето му Пазарджик е бил изцяло мюсюлмански град, наброяващ около 105 домакинства – всичките мюсюлмански.
Широко е застъпена тезата, че Пазарджик е основан от татари през 1485 г. като важна станция на главния път през Балканския полуостров – Виа Милитарис , от Белград през Траянови врата за Цариград . Тази станция в турско време се свързва с Босненския или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония – Кюстендил – Самоков – Моминоклисурския проход . От Пазарджик започва и водният път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът в най-западната част на Горнотракийската низина. Отначало Пазарджик се развива в северна посока, към мястото, където през 1540 г. е построена Ески джамия (тоест Старата джамия). След това са построени още 18 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на равнинния град. От всички джамии днес се е запазила единствено Куршум джамия, с най-високото минаре. С основаването на Пазарджик през 1485 г. за негов управител е назначен предводителят на татарите-стражи Саръхан с титлата бей . Скоро обаче той е убит от своите хора и в 1492 г. за управител на Пазарджик и неговата област от Цариград е назначен Шиттър ага. Той и неговите потомци като полунезависими феодални семейства управляват наследствено Пазарджик до 1657 г. Оттогава до обявяването през 1840 г. на танзимата (равенството) Пазарджик и неговата кааза са управлявани от феодалното семейство на Каванозовци, а от 1840 г. до Освобождението – управителите са назначавани пряко от Цариград.
След татарите-стражи в Пазарджик се увеличава турското население, което постепенно ги асимилира. По-късно идват още юруци и други тюркски племена. Първите тюркски поселници, юруците, са преди всичко животновъди. Животновъдството дава обилен суров материал на кожухарството и кожарството. От втората половина на 17 век, когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели, други стават жертва на болести като чумата и холерата . От средата на 16 век в града започват да се заселват и българи-християни от околните села, които преди това посещавали града само за пазар. През втората половина на 16 век, когато в Пазарджик трайно се настанява българското население, градът се развива в западна посока, около мястото, където е църквата „Свето Успение Богородично“ . Оттук се създава първата българска махала – Вароша . През втората половина на 17 век Пазарджик продължава да се развива в северна посока; вероятно тогава се създава и голямата българска махала „Чиксалън“, в която после е построена църквата „Свети Архангел“.
През 1738 г. населението на София, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. През 18-и и в началото на 19 век, в северна посока се създават чисто българските махали „Кавлъккавак“ и „Сюлюккавак“. Според някои сведения, към средата на 19 век Пазарджик се състои от 33 махали – 18 турски, 12 български и 3 цигански. Макар че българските махали са по-малко на брой, те са по-гъсто населени, а българи има и в турските махали. През 1865 г. населението на Пазарджик е около 25 000 хиляди, българите съставят 57% от него, а турците – 28,5%. Като търговски град, Пазарджик привлича и друго население – евреи , арменци и др. През 1574 г. великият везир Ибрахим паша Дамат построява най-големия турски паметник в Пазарджик – Куршум хан , разположен на главния път в града (днес ул. „Константин Величков“). Освен като станция, ханът разполага със складове и магазини за търговия, както и със занаятчийски работилници. Той е един от най-големите куршум-ханове на Балканския полуостров. Представлява двуетажна каменна сграда (от дялани камъни) с оловни кубета, и заема площ от 11 570 m 2 . Турският пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70 – 80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци, кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан съществува до освободителната Руско-турска война от 1877 – 1878 г., когато е опожарен. След Освобождението той е окончателно разрушен.
Начало на водоснабдяването се поставя през 1748 г. с хващането на изворите при село Ивайло на 5 km северно от града и отвеждането на водата по канални тръби до 43 чешми. Водопроводът и тръбите се използват до 1930 г.
През 19 век, когато Пазарджик достига най-високата си точка на развитие, той е вече между големите градове в България. През 18 и 19 век 70% от жителите му са занаятчии и търговци. Тогава се пораждат и стоково-паричните отношения – земеделците се увеличават малко след Хатихумаюна от 1856 г., когато българите добиват право на земеделска собственост.
Във връзка със своето голямо занаятчийство, земеделско и животновъдно производство и кръстопътното си положение, градът върти значителна търговия, макар засенчван в това отношение от съседния и по-голям търговски град Пловдив . Той не е обикновен център за размяна на стоки между полското и планинското население на своята област, а търгува с всички български земи, после със Сърбия – до Виена , Влашко , Цариград и Мала Азия .
Пазарджишките търговци и занаятчии участват в много панаири, особено в Узунджовския панаир. Интересно е, че Пазарджик взема участие в международното изложение в Париж през 1855 г.
Пазарджик е измежду градовете, които вземат най-активно участие във Възраждането ни. Възраждането на града започва в началото на последната четвърт на 18 век, когато за епископ на Пазарджик е пратен българинът Дионисий Агатоникийски , родом от пазарджишкото село Меликадъново . Наред с гръцкия, той въвежда в църквата използването и на български език. Венец на неговата възродителна дейност е отварянето в 1823 г. на общо българско училище, в което освен гръцки се преподава и на български език. А през 1845 г. се открива и класно училище , където учебните занятия се водят само на български език.
Църковната борба в Пазарджик завършва с победа на 19 октомври 1859 г., когато гръцките духовници са изгонени от църквата „Света Богородица“ и богослуженията започват да се четат само на български.
През 1862 г. се основава читалище „Виделина“ („видело“ е архаичната форма на „светло“), а през 1870 г. и женско дружество „Просвета“.
Кочо Честименски е родом от пазарджишкото село Динката . През 1869 г. Васил Левски основава революционен комитет в Пазарджик с председател Георги Консулов (революционер) . На 4 февруари 1876 г. тук Бенковски основава революционен комитет с председател Яков Матакиев . Представител на Пазарджик в Оборище е учителят Иван Соколов , бивш участник в Легията в Белград .
Пазарджик е освободен от Западния руски отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко на 14 януари 1878 г. (нов стил). Благодарение на арменеца Ованес Съваджъян турското командване не успява да изпълни коварния си и чудовищен план – да запали града и унищожи българското му население, преди да се оттегли.
Турците напускат завинаги Пазарджик, оставяйки след себе си един полуразрушен град, недоимък и глад сред населението.
На 20 януари 1878 г. по нареждане на руския комендант се провеждат избори чрез тайно гласоподаване за временна градска управа. Първи временен кмет на Пазарджик и почетен гражданин на града е Ованес Соваджъян . За председател е избран местният учител Иван Чунчев. Константин Величков става председател на административния съвет. В града е уреден руско-български клуб, който се занимава с просветна дейност.
Според административното устройство на Източна Румелия , Пазарджик е център на департамент (област). Той включва в границите си околиите Пазарджишка, Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска. Начело на департамента стои префект. Първия префект на Татарпазарджишкия департамент е Георги Бинев от Стара Загора , виден възрожденски деец и революционер, един от най-просветените българи по това време.
На 7 октомври 1879 г. са проведени първите избори за депутати в Областното събрание. С голям ентусиазъм са избрани Константин Величков , Яков Матакиев , свещеник Георги Тилев и др. От този момент започва политическата дейност на най-бележития гражданин на Пазарджик – Константин Величков.
И след Освобождението Пазарджик си остава град на ориза, виното, конопа, тютюна и зеленчуковите градини. Плодородните чалтъшки земи в поречието на р. Марица и Тополница, някога притежание на турски чифликчии, стават собственост на богати пазарджиклии.
Най-ранното споменаване на Пазарджик в историческите извори се съдържа в подробния муфассал регистър на акънджиите, съставен в дните от 2 до 11 декември 1472 г. В него самият град е описан на 2 места в дефтера под имената Базар Йенидже-и Татар и Базар Татар Йенидже, и е посочен като град, спадал към нахията Филибе (Пловдив) Според данните на акънджийския тефтер от 1472 г., към годината на съставянето му Пазарджик е бил изцяло мюсюлмански град, наброяващ около 105 домакинства – всичките мюсюлмански.
Широко е застъпена тезата, че Пазарджик е основан от татари през 1485 г. като важна станция на главния път през Балканския полуостров – Виа Милитарис , от Белград през Траянови врата за Цариград . Тази станция в турско време се свързва с Босненския или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония – Кюстендил – Самоков – Моминоклисурския проход . От Пазарджик започва и водният път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът в най-западната част на Горнотракийската низина. Отначало Пазарджик се развива в северна посока, към мястото, където през 1540 г. е построена Ески джамия (тоест Старата джамия). След това са построени още 18 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на равнинния град. От всички джамии днес се е запазила единствено Куршум джамия, с най-високото минаре. С основаването на Пазарджик през 1485 г. за негов управител е назначен предводителят на татарите-стражи Саръхан с титлата бей . Скоро обаче той е убит от своите хора и в 1492 г. за управител на Пазарджик и неговата област от Цариград е назначен Шиттър ага. Той и неговите потомци като полунезависими феодални семейства управляват наследствено Пазарджик до 1657 г. Оттогава до обявяването през 1840 г. на танзимата (равенството) Пазарджик и неговата кааза са управлявани от феодалното семейство на Каванозовци, а от 1840 г. до Освобождението – управителите са назначавани пряко от Цариград.
След татарите-стражи в Пазарджик се увеличава турското население, което постепенно ги асимилира. По-късно идват още юруци и други тюркски племена. Първите тюркски поселници, юруците, са преди всичко животновъди. Животновъдството дава обилен суров материал на кожухарството и кожарството. От втората половина на 17 век, когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели, други стават жертва на болести като чумата и холерата . От средата на 16 век в града започват да се заселват и българи-християни от околните села, които преди това посещавали града само за пазар. През втората половина на 16 век, когато в Пазарджик трайно се настанява българското население, градът се развива в западна посока, около мястото, където е църквата „Свето Успение Богородично“ . Оттук се създава първата българска махала – Вароша . През втората половина на 17 век Пазарджик продължава да се развива в северна посока; вероятно тогава се създава и голямата българска махала „Чиксалън“, в която после е построена църквата „Свети Архангел“.
През 1738 г. населението на София, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. През 18-и и в началото на 19 век, в северна посока се създават чисто българските махали „Кавлъккавак“ и „Сюлюккавак“. Според някои сведения, към средата на 19 век Пазарджик се състои от 33 махали – 18 турски, 12 български и 3 цигански. Макар че българските махали са по-малко на брой, те са по-гъсто населени, а българи има и в турските махали. През 1865 г. населението на Пазарджик е около 25 000 хиляди, българите съставят 57% от него, а турците – 28,5%. Като търговски град, Пазарджик привлича и друго население – евреи , арменци и др. През 1574 г. великият везир Ибрахим паша Дамат построява най-големия турски паметник в Пазарджик – Куршум хан , разположен на главния път в града (днес ул. „Константин Величков“). Освен като станция, ханът разполага със складове и магазини за търговия, както и със занаятчийски работилници. Той е един от най-големите куршум-ханове на Балканския полуостров. Представлява двуетажна каменна сграда (от дялани камъни) с оловни кубета, и заема площ от 11 570 m 2 . Турският пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70 – 80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци, кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан съществува до освободителната Руско-турска война от 1877 – 1878 г., когато е опожарен. След Освобождението той е окончателно разрушен.
Начало на водоснабдяването се поставя през 1748 г. с хващането на изворите при село Ивайло на 5 km северно от града и отвеждането на водата по канални тръби до 43 чешми. Водопроводът и тръбите се използват до 1930 г.
През 19 век, когато Пазарджик достига най-високата си точка на развитие, той е вече между големите градове в България. През 18 и 19 век 70% от жителите му са занаятчии и търговци. Тогава се пораждат и стоково-паричните отношения – земеделците се увеличават малко след Хатихумаюна от 1856 г., когато българите добиват право на земеделска собственост.
Във връзка със своето голямо занаятчийство, земеделско и животновъдно производство и кръстопътното си положение, градът върти значителна търговия, макар засенчван в това отношение от съседния и по-голям търговски град Пловдив . Той не е обикновен център за размяна на стоки между полското и планинското население на своята област, а търгува с всички български земи, после със Сърбия – до Виена , Влашко , Цариград и Мала Азия .
Пазарджишките търговци и занаятчии участват в много панаири, особено в Узунджовския панаир. Интересно е, че Пазарджик взема участие в международното изложение в Париж през 1855 г.
Пазарджик е измежду градовете, които вземат най-активно участие във Възраждането ни. Възраждането на града започва в началото на последната четвърт на 18 век, когато за епископ на Пазарджик е пратен българинът Дионисий Агатоникийски , родом от пазарджишкото село Меликадъново . Наред с гръцкия, той въвежда в църквата използването и на български език. Венец на неговата възродителна дейност е отварянето в 1823 г. на общо българско училище, в което освен гръцки се преподава и на български език. А през 1845 г. се открива и класно училище , където учебните занятия се водят само на български език.
Църковната борба в Пазарджик завършва с победа на 19 октомври 1859 г., когато гръцките духовници са изгонени от църквата „Света Богородица“ и богослуженията започват да се четат само на български.
През 1862 г. се основава читалище „Виделина“ („видело“ е архаичната форма на „светло“), а през 1870 г. и женско дружество „Просвета“.
Кочо Честименски е родом от пазарджишкото село Динката . През 1869 г. Васил Левски основава революционен комитет в Пазарджик с председател Георги Консулов (революционер) . На 4 февруари 1876 г. тук Бенковски основава революционен комитет с председател Яков Матакиев . Представител на Пазарджик в Оборище е учителят Иван Соколов , бивш участник в Легията в Белград .
Пазарджик е освободен от Западния руски отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко на 14 януари 1878 г. (нов стил). Благодарение на арменеца Ованес Съваджъян турското командване не успява да изпълни коварния си и чудовищен план – да запали града и унищожи българското му население, преди да се оттегли.
Турците напускат завинаги Пазарджик, оставяйки след себе си един полуразрушен град, недоимък и глад сред населението.
На 20 януари 1878 г. по нареждане на руския комендант се провеждат избори чрез тайно гласоподаване за временна градска управа. Първи временен кмет на Пазарджик и почетен гражданин на града е Ованес Соваджъян . За председател е избран местният учител Иван Чунчев. Константин Величков става председател на административния съвет. В града е уреден руско-български клуб, който се занимава с просветна дейност.
Според административното устройство на Източна Румелия , Пазарджик е център на департамент (област). Той включва в границите си околиите Пазарджишка, Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска. Начело на департамента стои префект. Първия префект на Татарпазарджишкия департамент е Георги Бинев от Стара Загора , виден възрожденски деец и революционер, един от най-просветените българи по това време.
На 7 октомври 1879 г. са проведени първите избори за депутати в Областното събрание. С голям ентусиазъм са избрани Константин Величков , Яков Матакиев , свещеник Георги Тилев и др. От този момент започва политическата дейност на най-бележития гражданин на Пазарджик – Константин Величков.
И след Освобождението Пазарджик си остава град на ориза, виното, конопа, тютюна и зеленчуковите градини. Плодородните чалтъшки земи в поречието на р. Марица и Тополница, някога притежание на турски чифликчии, стават собственост на богати пазарджиклии.
География
Пазарджик се намира в най-западната част на Горнотракийската низина , част от общото Пазарджишко-Пловдивско поле , при надморска височина 205 m. Първоначално градът е разположен на левия бряг на Марица . След освобождението му от турско иго той започва да се разраства и по десния бряг на реката. Пазарджик е равнинно-низинен град. Пазарджишкото поле е заобиколено от Средна гора , на север и Родопите , на юг.
Събития
21 май – празник на града – чества се от 1930 г. всяка година, църковен празник на Св. св. Константин и Елена . февруари – ежегоден фестивал за класическа музика „Зимни музикални вечери“, основан от проф. Иван Спасов май – международен мандолинен фестивал „VIVA TREMOLO“ в парк Свобода (Острова). октомври – ежегоден есенен базар на площад „Васил Левски“
Личности
Александър Тунчев (р. 1981), футболист Ангел Димитров, български революционер от ВМОРО, четник на Богдан Георгиев Артин Артинян (1907 – 2005), американски литературен историк Атанас Г. Сиджема, български революционер от ВМОРО, четник на Димитър Запрянов Атанас Петров, български революционер от ВМОРО, четник на Иван Наумов Алябака Атанас Пашев (р. 1963), футболист Богдан Величков (1864 – 1897), учител , журналист и редактор Борис Гуджунов (р. 1941), певец Борис Пожаров (р. 1866), актьор Валери Иванов (р. 1963), поет, литературен критик Владимир Манчев (р. 1977), футболист Георги Георгиев (р. 1976), джудист Георги Герасимов (1905 – 1977), художник Георги Кьосев (р. 1974), футболист Георги Марков, журналист БНР Георги Мицков (1921 – 2002), поет Георги Нетев, български революционер от ВМОРО, четник на Лука Иванов Георги Петков (р. 1976), футболист Георги Петров (1875 – ?), участник в Илинденско-Преображенското въстание в Одринско с четата на Кръстьо Българията Георги Танев (р. 1943), политик Георги Тодоров (кмет на Пловдив) (р. 1885) адвокат Георги Христович (1863 – 1926), зоолог Димитър Бояджиев (1880 – 1911), поет Екатерина Михайлова (р. 1956), политик Запрян Шкодров {1923 – 2005), общественик Иван Батаклиев (1891 – 1973), географ и историк Иван Върбанов (р. 1958), писател и журналист Иван Иванов (1935 – 1993), музикален деятел Иван Красновски (1882 – 1941), юрист Илия Матакиев (1872 – 1946), лекар Йордан Костурков (р. 1948), писател и преводач Кимон Георгиев (1882 – 1969) Кирил Василев (р. 1967), футболист Константин Величков (1855 – 1907), писател Константин Муравиев (1893 – 1965), политик Коста Петров, български революционер от ВМОРО, четник на Дончо Лазаров Милен Спасов (р. 1973), писател Младен Радков (р. 1960), футболист Никола Груйчин (1873 – 1908), български революционер от ВМОРО Никола Йотов (1892 – 1961), политик Никола Манев, художник Никола Симеонов, български революционер от ВМОРО, четник на Никола Груйчин Никола Фурнаджиев (1903 – 1968), поет Никола Тодоров, български революционер от ВМОРО, четник на Иван Наумов Алябака Петър Мусевич (1840 – 1914), общественик и книжар Радко Димитров (р. 1964), футболист Райко Алексиев (1893 – 1944), публицист и художник Райко Стойнов (р. 1937), футболист Спас Киричев (р. 1959), скулптор Спас Крайнин, журналист БНР „Хоризонт“ Спас Костантинов, български революционер от ВМОРО, четник Стефан Захариев (1810 – 1871), просветен деец Стоян Аргиров (1870 – 1939), филолог Стоян Василев (1904 – 1977), художник Стоян Ганев (1955 – 2013), политик Теодор Траянов (1882 – 1945), поет Тодор Каракашев (1955), писател и журналист Тодор Градинаров, български революционер от ВМОРО, четник на Лука Иванов Тома Попович , просветен деец Христина Вучева (1937 – 2020), икономист Цветанка Убинова , поетеса и писател Джия (р. 1993), попфолк певица
Категории / Тагове
Отзиви
Няма отзиви все още. Скоро ще позволим добавяне на мнения.
Няма налични снимки за това населено място.