Зимница
Област: Ямбол
История
За своите предци населението на селото знае предимно от преданията, които са преразказвани от поколение на поколение. Поради това могат да се получат различни неточности, неясноти и дори противоречия.
В османски документ от 1591 г. се споменава името на село Карахисарли, което се намирало в днешната местност Топраклъка, на 2 километра югоизточно от Горно Александрово. Заселниците били овчари, които започнали и да обработват плодородните почви на местността. По-късно населението на селото се преместило в местността „Горния Юрт“, на около 3 километра южно от Горно Александрово и Трапоклово, като относно причините за преселението има различни предания и догадки. През 1812 г. започва преселване на хора от Карасарли (Горния Юрт; юрт на турски означава родина ) на сегашното място на Зимница. Семействата се заселвали около чифлика и къшлата на турски бей откъдето и идва името на поселението – Къшлакьой или Къшлата. Известно време Карасарли и Къшлакьой съществували паралелно, но постепенно първото изчезва.
След Руско-турската война от 1828-1829 г. голяма част от населението на селото напуснало родните места и тръгнало на север с изтеглящите се руски войски. Около 400 души се заселили в с. Кубей и други селища в Бесарабия и в с. Еникьой, Тулчанско . Османските власти били обезпокоени от обезлюдяването на района и започнали политика, целяща връщането на българските емигранти. На завръщащите се били предоставени данъчни облекчения и други привилегии. През 1832 г. част от къшлакьойците в Кубей тръгнали обратно към земите на днешна България. Някои останали в Добруджа , а други се върнали в родното си село. Освен тях в Къшлакьой след 1830 г. се заселили и бежанци от други села в околността. В този период било открито килийно училище. То вероятно се помещавало в частни домове.
През 1856 г. е построена църквата „Св. Димитър“, която е обявена за паметник на културата. Освен за спасението на душите на населението, храмът помогнал и за физическото му оцеляване, когато през 1877 г. селото било нападнато от татари, черкези и турци. Хората успели да се скрият в църквата, а опитите на нападателите да проникнат вътре се оказали неуспешни. Впрочем това не е единственият случай, когато населението на Къшлакьой търсело спасение в храма или в околните гори. Различни предания за подобни случаи са запазени до днес.
Непосредствено след Освобождението в Къшлакьой има 69 къщи с 562 жители, от които всички се определяли като българи. Тогава селото е част от Източна Румелия . След Съединението е създадена самостоятелна селска община, включваща Къшлакьой и Сурджалий (дн. Чарда ), като през 1895 г. Сурджалий се откъсва от Къшлакьойска община. В началото на 20 век населението на селото наброява 987 души. На 13 декември 1906 г. излиза указ, с който Къшлакьой се преименува в Зимница.
Както всички български селища и Зимница дава много човешки жертви през войните. Пред кметството на селото е издигната мемориална плоча в памет на загиналите за националната независимост, а през 2005 г. е открит и паметник на зимничаните, дали живота си по бойните полета.
Паметник на загиналите през войните
След 1945 г. започнало създаването на ТКЗС -та из страната. Процесът не подминал и Зимница. Кооперирането в селото вървяло трудно и с нежелание, така че последвали репресии и преследвания на опозиционери и недоволни. Въпреки негативното начало са постигнати и позитивни резултати, като например изграждането на напоителната система в землището през 70-те. Напредъкът на земеделието обаче е прекъснат след създаването на Аграрно-промишления комплекс „Васил Коларов“ – Стралджа .
След 10 ноември 1989 г. хората получават обратно земите си, но малко са готовите да ги обработват. Все повече хора се отказват от земеделието и търсят други начини на препитание на други места.
В османски документ от 1591 г. се споменава името на село Карахисарли, което се намирало в днешната местност Топраклъка, на 2 километра югоизточно от Горно Александрово. Заселниците били овчари, които започнали и да обработват плодородните почви на местността. По-късно населението на селото се преместило в местността „Горния Юрт“, на около 3 километра южно от Горно Александрово и Трапоклово, като относно причините за преселението има различни предания и догадки. През 1812 г. започва преселване на хора от Карасарли (Горния Юрт; юрт на турски означава родина ) на сегашното място на Зимница. Семействата се заселвали около чифлика и къшлата на турски бей откъдето и идва името на поселението – Къшлакьой или Къшлата. Известно време Карасарли и Къшлакьой съществували паралелно, но постепенно първото изчезва.
След Руско-турската война от 1828-1829 г. голяма част от населението на селото напуснало родните места и тръгнало на север с изтеглящите се руски войски. Около 400 души се заселили в с. Кубей и други селища в Бесарабия и в с. Еникьой, Тулчанско . Османските власти били обезпокоени от обезлюдяването на района и започнали политика, целяща връщането на българските емигранти. На завръщащите се били предоставени данъчни облекчения и други привилегии. През 1832 г. част от къшлакьойците в Кубей тръгнали обратно към земите на днешна България. Някои останали в Добруджа , а други се върнали в родното си село. Освен тях в Къшлакьой след 1830 г. се заселили и бежанци от други села в околността. В този период било открито килийно училище. То вероятно се помещавало в частни домове.
През 1856 г. е построена църквата „Св. Димитър“, която е обявена за паметник на културата. Освен за спасението на душите на населението, храмът помогнал и за физическото му оцеляване, когато през 1877 г. селото било нападнато от татари, черкези и турци. Хората успели да се скрият в църквата, а опитите на нападателите да проникнат вътре се оказали неуспешни. Впрочем това не е единственият случай, когато населението на Къшлакьой търсело спасение в храма или в околните гори. Различни предания за подобни случаи са запазени до днес.
Непосредствено след Освобождението в Къшлакьой има 69 къщи с 562 жители, от които всички се определяли като българи. Тогава селото е част от Източна Румелия . След Съединението е създадена самостоятелна селска община, включваща Къшлакьой и Сурджалий (дн. Чарда ), като през 1895 г. Сурджалий се откъсва от Къшлакьойска община. В началото на 20 век населението на селото наброява 987 души. На 13 декември 1906 г. излиза указ, с който Къшлакьой се преименува в Зимница.
Както всички български селища и Зимница дава много човешки жертви през войните. Пред кметството на селото е издигната мемориална плоча в памет на загиналите за националната независимост, а през 2005 г. е открит и паметник на зимничаните, дали живота си по бойните полета.
Паметник на загиналите през войните
След 1945 г. започнало създаването на ТКЗС -та из страната. Процесът не подминал и Зимница. Кооперирането в селото вървяло трудно и с нежелание, така че последвали репресии и преследвания на опозиционери и недоволни. Въпреки негативното начало са постигнати и позитивни резултати, като например изграждането на напоителната система в землището през 70-те. Напредъкът на земеделието обаче е прекъснат след създаването на Аграрно-промишления комплекс „Васил Коларов“ – Стралджа .
След 10 ноември 1989 г. хората получават обратно земите си, но малко са готовите да ги обработват. Все повече хора се отказват от земеделието и търсят други начини на препитание на други места.
География
Землището на селото е с площ приблизително 42 000 декара. На север граничи със селата Драгоданово , Трапоклово и Горно Александрово , на изток – с град Стралджа , на юг е река Мочурица и землищата на селата Воденичане и Чарда , на запад са Веселиново и Завой .
Категории / Тагове
Отзиви
Няма отзиви все още. Скоро ще позволим добавяне на мнения.
