Паламарца

За пръв път името на селото се среща, макар и в леко изменен вид като Прамаличе в османски регистър от 80-те години на 15 век с 85 християнски и 4 мюсюлмански домакинства. От вече несъществуващия град Герилец в Преславско една група жители се скрила да живее в село Прамалица, като останали там окончателно. В опис на населението от 1515 – 1517 г. селото е записано под името Праматаличе . В документ от 1524 г. селото отново е записано под по-старото си име – Прамаличе със 77 християнски данъкоплатци, като административно е било поставено в нахия Чернови, зиамет Крапич .

Според стари предания селото се е намирало в местността Калакоч (Калакоч юртлу), но било преместено поради появата на чумата . Още по това време то се е състояло поне от две махали, защото се среща и името на Прамаличе-и кючук (Малкото Прамаличе). Предполага се, че днешното село е на около 400 години.

В османски данъчен регистър от 1573 г. селото е записано под името Паламарица , форма много по-близка до съвременната, която през 19-и, 20 век все още се е използвала за селото. Така Васил Миков през 1943 счита, че названието Паламарица е резултат от славянизиране на гръцки топоним, което може да бъде и индикатор за средновековна история на селището. През 17 век административно селото се намира в каза Херазград ( Разград ), вилает Провадия . За времето от преди Освобождението са запазени и до днес документи за насилствено помохамеданчване на моми българки от село Паламарца, като за някои от тези случаи има записани интересни легенди.

Около 1860 г. в селото са се заселили 10 къщи балканджии от Котленско и Габровско и жители на село Стеврек , Османпазарско . По същото време в Паламарца са заселени 15 къщи кримски татари , които не остават дълго там, а към 1868 г. са заселени и черкези , които си устройват собствена махала ( бивак ) извън чертите на тогавашното село и са основни причинители на повечето беди, връхлетели жителите на село Паламарца. Преди Освобождението селото е имало около 100 български и около 160 турски къщи. Според други документи през 1877 г. в селото е имало 155 къщи с 853 жители.

По време на руско-турската война през 1877 черкезите нападат, опустошават и опожаряват селото, като избиват част от българското му население. За пръв път руски войници влизат в Паламарца на 5 юли 1877 г. По-голямата част от българите изчакват края на сраженията в село Помен , Беленско . Окончателното освобождение на селото става на 29 ноември 1877 г. След войната селото е изградено наново, а черкезите повече не се завръщат. По-голямата част от турското население се изселва към Анадола през 1901 г., като само 2 семейства отиват да живеят в Голямо градище. Част от изселените, заедно с изселници от други села, основават село Йени чифлик, близо до град Бига в Турция.

Килийното училище в селото е устроено през 1860 г., а църквата на селото „Свети Николай“ е построена осем години по-късно и е обявена за архитектурен паметник от епохата на Възраждането . След Освобождението се прави светско читалище, а през 1960 г. е открита построената с доброволен труд от жителите сграда на днешното народно читалище „Искра“. В читалището има богата библиотека, музейна и етнографска сбирка. Фолклорната група към читалището е редовен участник в надпяванията в Копривщица и е носител на не една награда.

Село Паламарца се намира се на около 7 км северозападно от град Попово , на 200 – 300 м надморска височина . Разположено е върху равен рид между хълмове , в подножието на Поповските височини , които са разклонение от източната част на Стара планина . През средата му минава едно дере (Коларца), приток на река Черни Лом . Граничи със землищата на селата Гагово , Медовина , Посабина , Ковачевец , Голямо градище и с градовете Попово и Опака . Асфалтов път го свързва с град Попово, а до съседните села има черни пътища. Образувано е от четири махали, имената на които днес почти не се помнят – Обръщенската махала, Палаз махала, Ристем махала, Сеид махала и Селим махала, като в далечното минало е било едно от най-големите села в района.

Събор на селото – провежда се всяка година на 7 ноември ;

Старите местни родове в селото са: Бонджуковите, Гюргьолова милет, Добрьова милет, Кенардобрьовци, Кироолу, Коважоолар, Кючук Къньоолу, Палазовите, Паткоолу и др. Характерна особеност на живеещите в селото е наличието на силна прякорна система. Индивидуалните прякори са над 168, а личните имена са около 250. В селото има 23 фамилии, които носят имената на жени (Велкини, Вишини), 7 фамилии на растения (Гроздеви, Шушанови, Росна китка), 2 фамилии на животни (Вълкови, Синекпенчови – от „синек“, муха), 12 носят военни звания и чинове, 21 фамилии са с имена на световноизвестни личности – Франко, Паскал, Цезар, Сукарно, 33 фамилии са и имена на професии (Поп Стефанови, Джамбазови, Дерменджиеви и Колипацови). Представката „кара“ носят 16 фамилии.

Няма отзиви все още. Скоро ще позволим добавяне на мнения.