Ивайловград

Ивайловград се намира в крайните дялове на Източните Родопи по средното течение на р. Арда и нейните притоци Бяла и Луда река . Той е единственият град в България, от който, отправяйки се право на север, се стига до Гърция . Намира се на 122 km от областния център Хасково , на 102 km от областния град Кърджали , на 56 km от Маджарово , на 61 km от Любимец , на 79 km от Харманли и на 328 km от столицата София . Община Ивайловград е разположена в най-югоизточната част на Родопите . На изток и на юг граничи с Република Гърция, а нейни съседи, на север и запад, са общините Любимец , Маджарово и Крумовград . Климатът на района е преходно-средиземноморски. Територията на общината е 820 km 2 и попада изцяло в Източно-родопската физико-географска област , надморската височина на която се движи от 70 до 700 m. Релефът на региона има добре изразен нискоридов и долинен характер.

14 февруари – празник на града и празник на свети Трифон Зарезан по стар стил Първата събота на месец юни – Илиева нива : провежда се възпоменателен събор всяка година в памет на децата, избити в района през Балканските войни от башибозуци. Началото на месец септември – „Кулинарното наследство на Тракия“: фестивал на традиционните храни, поминък и занаяти, провеждащ се от 2012 г.

Численост на населението според преброяванията през годините: ↑ „Справка за населението на град Ивайловград, община Ивайловград, област Хасково, НСИ“ // webcitation.org. Архивиран от оригинала на 2022-06-10. Посетен на 17 януари 2018.

Ивайловград се намира в крайните дялове на Източните Родопи по средното течение на р. Арда и нейните притоци Бяла и Луда река . Той е единственият град в България, от който, отправяйки се право на север, се стига до Гърция . Намира се на 122 km от областния център Хасково , на 102 km от областния град Кърджали , на 56 km от Маджарово , на 61 km от Любимец , на 79 km от Харманли и на 328 km от столицата София . Община Ивайловград е разположена в най-югоизточната част на Родопите . На изток и на юг граничи с Република Гърция, а нейни съседи, на север и запад, са общините Любимец , Маджарово и Крумовград .

Климатът на района е преходно-средиземноморски. Територията на общината е 820 km 2 и попада изцяло в Източно-родопската физико-географска област , надморската височина на която се движи от 70 до 700 m. Релефът на региона има добре изразен нискоридов и долинен характер.

През Средновековието на мястото на квартал Лъджа се е издигала крепостта Лютица . Първите сведения за нея са от 9 – 10 век, когато в епархийски списъци от времето на император Лъв VI (886 – 912) и патриарх Николай Мистик се споменава за митрополитското средище Лютица. Лютица е известна и от мемоарите на император Йоан VI Кантакузин (1347 – 1354), чиято войска стига до крепостта през 1342 – 1343 година. Градът е бил разрушен при нахлуването на османските турци в Източните Родопи през 1362 г. ↑ Дерибеев, Борис , „Ахрида“ , Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1986

Османците прекръщават града на Ортаккьой, в буквален превод от турски Средно село или Село по средата . По време на османското владичество и през епохата на българското Възраждане , сведенията за града са оскъдни. В документи, касаещи икономическото, стопанското и политическо състояние на Одринския вилает (района около Одрин , Димотика и Софлу ), се споменава и Ортакьойската каза като малка и незначителна област във вилаета. Поради междуособиците в Османската империя и кърджалийското движение, в края на 18 и 19 век започва масово изселване на българското население към Мала Азия . Освободителната Руско-турска война , Балканската и Междусъюзническата войни, със своите решения, довеждат до нечувана концентрация на българското население от Родопската област, Беломорска Тракия и Мала Азия в пределите на новоосвободена България.

След Освобождението на България от османска власт, според решенията на Берлинския конгрес от 1878 година, районът на Ивайловград остава в пределите на османската държава. През 1912 година, по време на Балканската война, Източните Родопи попадат в оперативния периметър на Отделната сборна конна бригада под командването на генерал-майор Александър Танев . През лятото на 1913 година в Гюмюрджинска област е образувано Гюмюрджинско автономно управление , с председател Хафъз Сали. На планомерното изтребление на българския национален елемент в Беломорска Тракия дипломатично се придава неофициален характер. Изкуствено създадените трудности и формалности дават възможност на автономистите ефективно да използват периода до възстановяването на българското административно управление в беломорските райони. Гюмюрджинските автономни чети пристигат в Ивайловград на 29 юли 1913 година. Местното българско население в околията е оставено на произвола на съдбата. С неговата чест, имот и живот започват да се разпореждат развилнелите се башибозуци, дезертьори от османската армия, гръцки и албански шовинисти. Те се възглавяват от Иляз бей, който създава и регионална автономна милиция. Сформирани са пехотни и кавалерийски чети с главатари.

Основна статия: Разорението на тракийските българи през 1913 година През септември – октомври 1913 година главорезите от автономните чети убиват, заколват и изгарят в селата Камилски дол , Сив кладенец , Покрован , Хухла , Горно Луково , Горноселци , Гугутка , Попско и Драбишна общо 335 души – мъже, жени, деца и старци. Затова с пълно основание проф. Любомир Милетич , автор на книгата „Разорението на тракийските българи“, пише: „ ...всички са пострадали и то толкова много, че Ортакьойската околия (Ивайловградска околия) може да се каже най-нещастна между пострадалите околии на Нова България “. Унищожени са стотици къщи и стопански пристройки, църкви, училища, читалища. Избити са и местни административни, църковни и просветни дейци. Нанесени са неизлечими психически травми в душевността на местното българско население. Само намесата на XXVII пехотен полк и четите на прославените тракийски войводи Димитър Маджаров и Руси Славов предотвратява тоталното обезбългаряване на Ивайловградския край. Едва след това той започва мирния си живот, като един от предните бастиони на българската държава, присъединен към териториалния патримониум на България . След подписването на мирните договори е възобновен процесът на политическо, административно, просветно и културно развитие. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност.

До 1913 година населението на Ортакьой (Ивайловград) е изцяло гръцко, включва няколко гръкомански семейства . В околностите на града преобладават обаче турците и българите (християни и мюсюлмани). По време на Първата балканска война, за да сломят претенциите на местните българи и българската държава, турски и гръцки чети разоряват българските села в региона. В погромите вземат участие и ортакьойските гърци. След като става известно, че Ивайловградският край ще остане под контрола на българите, гръцкото население бяга панически пред угрозата от българско отмъщение и градчето е обезлюдено. След войните и предаването на Беломорска и Източна Тракия на Гърция и Турция много българи напускат родните си места и се отправят към България. Така обезлюдените Ортакьой и села от региона стават дом на български бежанци от Беломорска Тракия , Одринско, завърналите се в Родината малоазиатци и отделни български семейства от Македония . През март 1923 г. в Ортакьой става голямо наводнение след като река Арда приижда и залива околността. На 14 август 1934 година градът е прекръстен на Ивайловград. ↑ Утринна поща - Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков - Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 17, 17 март 1923 г., стр. 2. ↑ Мичев, Николай . Речник на имената и статута на населените места в България 1878 – 2004 . София, ИК „Петър Берон: Изток-Запад“, 2005. ISBN 954-321-071-3 . с. 127.

Численост на населението според преброяванията през годините: ↑ „Справка за населението на град Ивайловград, община Ивайловград, област Хасково, НСИ“ // webcitation.org. Архивиран от оригинала на 2022-06-10. Посетен на 17 януари 2018.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г. : ↑ „Ethnic composition, all places: 2011 census“ // pop-stat.mashke.org. Посетен на 17 януари 2018. (на английски)

Жителите на Ивайловград са главно източноправославни християни. Градът е център на Ивайловградското архиерейско наместничество , едно от осемте наместничества на Пловдивската епархия на Българска православна църква . Храмове на Българска православна църква в града: Църква „Преображение Господне“, построена 1805 г., цялостно преустроена 1828 г. (архитектурно-художествен паметник на културата с национално значение); Църква „Свети Пророк Илия“, построена 1872 г., строена като съборен епископски храм, най-големият храм в Ивайловградско; Храм „Св. св. Константин и Елена“, кв. Лъджа; Лъджански (Ивайловградски) манастир „Свети свети Константин и Елена“ , разположен на около 2 – 3 km в посока юг-югозапад от ивайловградския квартал Лъджа.

Вила Армира е антична римска вила в близост до Ивайловград. Днес тя е паметник на културата с национално значение. Открита е през 1964 година при строеж на язовир на 1,5 km югозападно от квартал Лъджа . При последвалите археологически разкопки са разкрити останките от крайградска вила от периода на Римската империя по нашите земи. Впоследствие тя става популярна под названието „ Вила Армира “, произлизащо от името на малка река Армира, приток на река Арда , на брега на която е построена вилата. Античната „Вила Армира“ представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 m². Жилищната ѝ част, заемаща площ от 978 m², обхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с колонада (перистил) и басейн (имплувиум) в средата. Около него са разположени жилищните помещения – трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и др. Отоплението се е осъществявало чрез хипокауст (подподово отопление, при което подът на сградата е повдигнат на колонки от зидани тухли или керамични тръби, между които циркулира топъл въздух от специално изградени за целта огнища). По време на разкопките са открити добре запазени мозайки с фигурални и геометрични мотиви, капители, ажурни парапети, херми , профилирани фрагменти от колони, пиластри, корнизи и облицовки от мрамор. Намерени са и множество керамични съдове, накити и предмети на бита. Вилата е разкошно имение, помещенията на което освен украсените с мозайки подове, са украсени и с богата мраморна декорация и цветна мазилка. В това отношение тя безспорно се очертава като най-пищната от всички известни ни подобни постройки на територията на римска Тракия. Сгради с подобна богата мраморна облицовка са рядко срещани в провинциите на Римската империя . Особено важно е обстоятелството, че степента на съхранение на декоративните елементи позволява практически пълна възстановка на интериора на сградата.

В община Ивайловград се намира и друго ценно наследство от миналото – крепостта Лютица. Тя е една от най-добре запазените в първоначалния си вид средновековни крепости по българските земи. Стените ѝ, ограждащи площ от 14 дка, са запазени на височина до 6 метра и имат дебелина от 1,75 m. Отбраната им е подсилена с 12 кули, част от които са запазени до първоначалната си височина от 9 m. Кулите са били триетажни и са завършвали с бойна площадка, снабдена със зъбери. Долните етажи на южните кули са използвани като жилищни помещения, а тези на северните – като водохранилища. Това личи много добре от начина, по който е организирано изкачването на бойната площадка до върха на кулите. При тези, които са използвани за жилища, то става чрез вътрешни дървени стълби, а при кулите, чиито долни етажи са пригодени за водохранилища – чрез долепени до крепостната стена каменни стълби. За първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI Философ (886 – 912 г.). Разрушавана многократно, в сегашния си вид тя е построена най-вероятно през XII – XIII век по времето на цар Калоян . Известно е, че при османското нашествие Лютица е завладяна без бой. В резултат на това тя не само че не е разрушена, но и запазва статута си на епископски център.

През 1914 г. в града е създаден самодеен театър. Първата играна пиеса на сцената му е „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев .

Общински исторически музей – тел: 03661/6026, ул. „П. Яворов“ 1Б Къща музей „Мирчо Паскалев“ – тел: 03661/6026 Читалище „Пробуда“ Мутафчиева къща

14 февруари – празник на града и празник на свети Трифон Зарезан по стар стил Първата събота на месец юни – Илиева нива : провежда се възпоменателен събор всяка година в памет на децата, избити в района през Балканските войни от башибозуци. Началото на месец септември – „Кулинарното наследство на Тракия“: фестивал на традиционните храни, поминък и занаяти, провеждащ се от 2012 г.

Използват се много подправки, които всеки може да събере сам в околностите – риган , джоджен , мащерка и др. Ловът и риболовът са широко разпространени и затова се готви много дивеч – глигани , пъдпъдъци , и сладководна риба, основно сом , шаран , бяла риба , мряна , кефал , алай (карабалък). Има много майстори на традиционните чевермета , които някои гарнират с мед (който е уникален букет от аромати) и студена бира. Климатът е благоприятен за развитието на лозарството, а оттам и за производството на великолепно вино.

Ангелос Пименидис (1904 – 1968), гръцки просветен деец и историк Апостолос Папапостолу (1863 – 1920), гръцки свещеник и учител Георги Георгиев – Гочето (1924 - 2015), български актьор Център за работа с деца; 2011 г. Георгиос Целикас (1896 – 1981), гръцки адвокат и политик Ивайло Балабанов (1947 - 2021), български поет Иван Р. Терзиев , издател на единствения ивайловградски вестник „Беломорец“ от 1937 г. до 1944 г. Ламбо Кючуков , бивш заместник-министър на образованието в правителството на Жан Виденов , застрелян на 7 юли 1995 г. Петя Павлова (р. 1978), българска певица Серафим Мириофитски и Перистаски (? - 1834), гръцки духовник Станислав Стамболов (1965), оперен певец Стерьос Анастасиадис (1906 – 1949), гръцки комунист и синдикалист Тодор Бояджиев (1931 – 2022), български езиковед, професор, член-кореспондент на БАН Хариклия Фотиу (1918 – 1984), гръцка художничка ↑ Η Εκπαίδευση στην εξέλιξη της κοινωνίας:Το παράδειγμα του 3ου Δημοτικού Σχολείου Αλεξανδρούπολης [ неработеща препратка ] ↑ Големите убийства Архив на оригинала от 2019-03-06 в Wayback Machine ., автор: Анна Заркова

Яни Попниколов Янев (Яни Попов) (1878 – 1954), тракийски войвода

Ангел Петров Ангелов – народен музикант, кларинетист. Роден на 7 ноември 1917 г. в с. Куманич , Егейска Македония. Преселил се със семейството си в с. Хухла през 1924 г. Живял до 9 ноември 1992 г. в Ивайловград Груд Анастасов – жител на Ортакьой, 1 рота на 8 Костурска дружина Никола Петков – политик, интерниран в Ивайловград за антиправителствена дейност през декември 1938 г. до 1941 г. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“ . София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0 . с. 21.

Няма отзиви все още. Скоро ще позволим добавяне на мнения.